Skip to Content

Преводачът представя Михаил Себастиан: "Светът е само от жени, а жените са за любов"

      Срещата ми с този интересен автор стана през далечната 1966 година, когато на нашите екрани се появи френско- румънската екранизация на най- известната му пиеса, лиричната комедия, „Звезда без име”. Филмът имаше голям успех заради участието на звездата  Марина Влади, бих казал идеалната изпълнителка на главната роля – на безгрижната светска красавица Мона, която среща макар и за кратко истинската любов. След десетина години видях и много добрата руска екранизация на актьора и режисьора Михаил Козаков с прелестната Анастасия Вертинская/ позната ни като Наташа Ростова от „Война и мир”, а след това и сръбската версия с известната Милена Дравич. През 80-те години имах възможността да прочета и да видя и другите две пиеси на Себастиан – „Игра на ваканция” и „Последният час” / „Аферата Протар”/ на сцената на Националния театър в Букурещ, а след това и двете им екранизации. Така се влюбих в неговия театър, който ми напомни за Жан Жироду,  и реших да преведа пиесите му. А за мен преводът е  безусловно „родство по избор”. Нещо повече – през 1985 година написах либрето за опера  по „Звезда без име” и го предложих на най- значимия ни оперен автор, Парашкев Хаджиев, който се въодушеви от лириката и поезията в него и написа едно от най- хубавите си опери, със същото име, която бе представена с успех от Софийската опера на 26 ноември 1985 година под музикалното ръководство на големия оперен маестро Борис Хинчев. Трийсет години след това се обърнах и към белетристиката на Михаил Себастиан, част от която представям сега в този том.

      Кой е Михаил Себастиан? Истинското му име е Йосиф Хехтер и е роден под знака на Везните, на 18 октомври 1907 година в крайдунавската Браила в  скромно и културно еврейско семейство. / Често е казвал, че е „дунавски евреин от Браила”/. Завършва гимназия в родния град, после право и философия в Букурещкия университет. След това прави неуспешен опит да защити докторантура по юриспруденция в Парижката Сорбона. Завръща се в Румъния, в Букурещ и работи като секретар в голяма адвокатска кантора. Започва пише за печата. Открит е насърчен от своя преподавател, прочутия през годините между двете войни, философ и публицист, Нае Йонеску / 1890 – 1940/, сложна, противоречива личност, отначало монархист, а след това легионер, започва да сътрудничи активно на седмичника за култура, философия и политика „Кувънтул” / „Дума”/, където се среща със своя връстник Мирча Елиаде, един от бъдещите си приятели, а също и с поета Лучиан Блага, „бащата на модерната румънска поезия” и забележителния  белетрист и драматург Камил Петреску. Пише за творчеството на Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Андре Жид. Става известен със своите статии, коментари, рецензии, но с приемането на антиеврейските закони в Румъния, му е забранено да публикува под своето име и да работи и като юрист. Първата му пиеса – „Игра на ваканция” / 1938/ е забранена,`а втората – „Звезда без име” / 1944/ е представена с псевдоним. Третата, „Последният час”,  вижда светлините на рампата през 1946, след смъртта му. 

     На 29 май 1945 година, в Букурещ, по пътя за залата на Фондацията за култура, където е поканен да изнесен публична лекция за Балзак, тридесет и седемгодишният Михаил Себастиан загива, прегазен от камион. Според мнозина при загадъчни обстоятелства.

       Неголямо по обем, но силно и интересно е литературното творчество на този автор. Дебютира двадесет и петгодишен, през 1932 с малка книга – „Фрагменти от една намерена тетрадка”, след нея, през същата година публикува неголемия роман „Жени”,за който Себастиан твърди, че е „едно четиво за отмора, за ваканция”, което предшества първата му пиеса „Игра на ваканция”. Дори името на главния герой в романа и пиесата е едно и също, Стефан Валериу.

    Тази проза, сътворена в типично френски дух / а действието се развива предимно във Франция/ в четири отделни новели е повлияна от стила на автори като Андре Жид, Ален Фурние и Жан Кокто. За един млад и свободен мъж: „светът е само от жени, а жените са само за любов”, това е кредото на Стефан Валериу. Четирите, добре композирани новели  ни срещат с шест жени, шест, различни хипостази на женската любов. Младият Стефан Валериу, преуспяващ лекар и дипломат, е единствената  връзката между четирите прозаични опуса, като ролята му е твърде разнообразна. В първата новела, „Рене, Марта, Одет”, той е протагонист, който открива спонтанно трите възрасти на женствеността, чрез три различни начина да се влюбиш и обичащ. Във втората новела, „ Емили”, Стефан Валериу е само обикновен доктор и свидетел на събитията. В третата част, „Мария” , е единствено получател на писмото-  драматична  изповед на една жена, гласът му тук отсъства, докато в последния текст, „Арабела”, отново е главен герой, който води действието на сцената. Една приятна книга, под мотото „Аrs amandi” – Изкуството на любовта.

      През 1934 година се появява втората книга, включена в това първо българско издание. „От две хиляди години...”  Това е вече друго четиво, коренно различно от гореспоменатото. Роман- дневник на един евреин от Браила, Румъния от началото на гоненията на евреите в северната ни съседка.  Това е автобиографична книга с малко измислени и много реални герои, имена, моменти и събития. Замислена като дневник, макар и без дати, това е книга- документ за едно драматично време в историята на Румъния и Европа. Един размисъл върху еврейската съдба, еврейската история, антисемитизма и ционизма и техните корени, пунктиран от различни ситуации, спомени, срещи, случки, преживени по време на студентските години, а и след това от самия Себастиан. Книгата предизвиква един голям обществен скандал още с появата си заради предговора на професор Нае Йонеску, духовния наставник на автора, който е  и един от героите в нея, представен с името Гита Блидару. Интересно е, че самият автор потвърждава по един парадоксален начин мнението на Нае Йонеску от предисловието му, че евреинът е осъден априори, още преди две хиляди години, заради простия факт, че е евреин, да не бъде спасен, а да страда вечно, без никаква надежда. За това някои определят и Себастиан като „предател” и „ренегат”. През следващата година той публикува малкия сборник  „Как станах хулиган” с подзаглавието „Текстове, факти, хора”, в който отговаря на нападките на своите врагове и се опитва да обясни причините за скандала. Но случилото се има и своята добра страна – Михаил Себастиан влиза трайно в полето на общественото внимание, неговите следващи романи „ Градът с липите” , 1935 / една поетична  прелестна история за първата любов/ и „Произшествието”, 1940 / също любовен роман, но в реалистичен маниер/, както и пиесите се радват на голям успех. Това става популярен, обичан от читателите и зрителите.

    Личният Дневник на Михаил Себастиан, воден през периода 1935- 1944, е една сурова, безпощадна, разтърсваща книга, портрет на една преломна, драматична епоха,  която видя бял свят едва през 1996, половин век след смъртта на този забележителен писател и драматург.

Огнян Стамболиев

МИХАИЛ СЕБАСТИАН, „ЖЕНИ”, „ОТ ДВЕ ХИЛЯДИ ГОДИНИ”, два малки романа, превод Огнян Стамболиев, Издателство „Гея Либрис”, София

 



Партньори