Skip to Content

Из "Жените на Варшава" от Георги Марков

Преди да запише своите „Задочни репортажи за задочна България“ и още преди да напусне България, журналистът, писател, театрален и филмов сценарист Георги Марков създава „Жените на Варшава“ – кратък роман, изпълнен с мистика, красота, любов и живот, но и със скрита критика към конюнктурата на социалистическия строй.

Едноименният сборник събира в себе си 7 произведения от българския творец, които и до ден днешен остават връх в родната, а и световната белетристика. В ново издание с твърди корици и предговор от Георги Господинов, скритата битка между два големи разказа оживява отново. 

Къде се крие тайната на щастието – в тишината на планината или в динамичния градски живот? Под звездното небе на Джендем баир, където змии и дяволи се надбягват в лудешки танц, Павел и дядо Йорго рисуват образа на онази Варшава, която остава далечна и непостижима. Варшава с нейните жени и блянове, с нейните прозорци надежда и отворени врати. Тази своеобразна приказка се оказва знамение. Година след създаването на романа Георги Марков прекрачва в забранения свят отвъд Варшава. И „историите, които не спира да разказва в ефира на една свободна Евро­па, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач.” (Георги Господинов)

 

...

Никога не съм ги виждал и двамата. Всички­те ми опити да си представя лицата им едно до друго, гласовете им един в друг, взаимността на чувствата и мислите им, за да стигна до истинска­та причина, се оказаха непосилни за моето въо­бражение, свикнало да възпроизвежда нещата по подобие на други неща. Затова тяхната среща ми изглежда почти фантастична, като че всичко е било отнапред намислено и нагласено, за да се получи точно този край.

Тази история ме зашеметява, не съм спосо­бен да я възприемам с ясен разум, тя срива по­чвата под краката ми и аз увисвам като в безте­гловното пространство. Може би това произтича от тази всевъзможност на обяснението, когато аз чувствам и някак вярвам, че има едно-единствено обяснение, че то си стои някъде около нас – над луната или над звездите, където принципите и произволите на съдбата са едно и също. Тайна.

Твърде възможно е, предадена чрез мен, историята да звучи изопачено, невярно, когато най-важното е нейната достоверност, т.е. че тя се е случила и е напълно вероятно да се случи по кое и да е време и на кое да е място. Ще се постарая, доколкото мога, да я предам така, както я научих, заедно с всички сведения, които по-късно добих за нея. И ще се опитам да разграничавам факти­те от моята собствена представа за тях, както и да отбелязвам ония места, където въображение­то ми по необходимост ще се намесва, за да дири връзка между неизвестностите.

Той се казва Павел. Ония, които са го виждали, предават съвсем бегло описанието на външност­та му. Висок, с хубаво телосложение и – донякъ­де – красив. Казваха, че не са сигурни дали е бил красив. Отначало не виждали в чертите му нищо забележително, но впоследствие той някак все по-ярко се откроявал и им изглеждал мъжествен и красив. Жените възприемали външността му по-определено. За едни от тях той бил несъмнено неприятен, дори грозен, а за други – тъкмо об­ратното – истинският стопроцентов мъж. А аз си мисля, че той е имал приятна външност, не е пре­дизвиквал ярко впечатление или – както се казва – на пръв поглед се е губел в картината.

Очите му били тъмни. Струва ми се, че в ни­какъв случай не са били черни. Може би са има­ли нещо от ония неопределени тъмни цветове със зеленикав или синкав оттенък, които могат силно да се променят, да смайват колкото със своето безочие, толкова и с най-тънка изразителност; очи, които озадачават и дразнят фантазията. При­ятелите на Павел твърдят, че очите му били вина­ги засмени, че той гледал на света твърде веселои безгрижно. Предполагам, че това не е било точ­но така; че мнозина са подвеждани от спокойната му усмивка и веселата сигурност на лицето му.

Пак според ония, които го познават, по-интересен бил гласът му. Казваха, че бил бас-баритон с приятни височини и наистина обаяте­лен. Човек можел да седи часове до него и да го слуша, все едно за какво говорел. Пак трябва да забележа, че това не ще да е било само звучност­та на гласа. Той е бил известен като неповторим разказвач на истории. Знае се за някои вечери във Варшава, когато разказвал преживелиците си и са осъмвали да го слушат. Тия разкази започва­ли неусетно като обяснение на нещо не особено съществено. Говорел малко накъсано, с усмивка и едва доловим оттенък на себеирония. Никой не се съмнявал в истинността на историите и тъкмо тази истинност най-много се харесвала. Разбира се, всичко това е неописуемо, а като въздействие не съвсем обяснимо. Всеки познава чудесни раз­казвачи, но когато се опитва да възпроизведе тех­ния разказ, излиза глупост и половина.

Като разглеждам склонността на Павел да разказва неща, които е видял и преживял, мисля си, че това не е било просто така, че той не се е заемал да задоволява любопитството на при­ятелите си. Забелязал съм, че всички добри раз­казвачи имат собствена потребност да разказват, понякога все едно на кого; че когато разказват, те с най-голямо удоволствие сами се слушат.

Трябва да се отбележи, че в тези разкази Павел никога не е разказвал нещо особено за себе си, не е бил герой на собствените си истории, само зрител. Така че не бихме могли с основание да го подозрем в оная мила, толкова съвременна поза на нормален човек, който се опитва да ни набута само представата за себе си. Павел престоял във Варшава шест пълни години. Там той следвал и завършил инженерно-геоложки институт. Убеден съм, че в случая Варшава няма никакво значение. Би могло да бъде Лондон, Токио, Мадрид или ко­ето и да било място на земята. Неговите колеги са разказвали, че бил добър студент, макар и да не блестял с някакви извънредни способности. Природната интелигентност му помагала за леко, безусловно вземане на изпитите. Явно той нямал амбиции в професията си. Предполагам, че след първоначалния, чисто романтичен интерес към недрата на земята той е започнал да се отегча­ва. Може би вниманието му малко по-дълго се е задържало върху теориите за произхода на зем­ната кора и изобщо върху тази бездънна мисъл за мястото на човека в Космоса. Но той едва ли е преживял онова примитивно удивление на съще­ство, което смята себе си за единия край на без­края. След кратко блуждаене към галактиките мисълта му бързо се завърнала върху паважа на варшавските улици. Почти съм сигурен, че той не е хълцал пред неизвестността, едва ли се е заемал да начислява патологичното отношение на чове­ка към безкрайността, едва ли се е съобразявал с водородната бомба и ракът е предизвиквал у него същия ужас, както у всеки човек. Бил млад, бил здрав.

Лекциите и упражненията посещавал доста нередовно, а към края на следването си съвсем ги занемарил. При това професорите имали сла­бост към него, не го тормозели с дребнавостите на своите науки. По някое време се захванал да учи езици, но скоро зарязал уроците, пък и друго не могло да бъде.

Пак през тези години Павел се увлякъл в из­куството и литературата. Няма сведения, че как­то всички младежи той е писал стихове и рисувал пейзажи. Само е чел много, с оня зашеметяващ безпорядък на първото увлечение. Изглежда не­говата внезапна страст към литературата да е свързана с досадата от геологията. Предпочитал веселите, жизнени произведения, романите с ин­тересни завръзки и приятни развръзки; трудно понасял философските, разсъдъчни и поучител­ни произведения, както и полуидиотските мрач­ни изроди, които в наше време населиха доста световната литература. Тъй като това неволно го обърнало срещу модата да се четат и проумяват всички тия самоизтезаващи се автори, той ми­навал пред приятелите си за повърхностен. Тук трябва да отбележа неговия произвол в разби­ранията на произведенията и пълната му непо­следователност. Той внезапно отхвърлял това, което довчера е харесвал, и прегръщал другото, което пък преди това отричал. Точно този миг на неговото свободно преминаване от една на дру­га позиция, както и приемането на две взаимно­изключващи се решения мнозина са смятали за лекомислие. Но тези негови скокове са ставали съвсем естествено, без нервност или обичайния драматизъм на защитата и нападението, а със спокойна и ясна наслада. Като че му е доставя­ло удоволствие да приеме нещо и след време да го отхвърли. Мисля, че всичко това е било най-обикновена човешка потребност от разнообразие и свобода. Явно че литературните образи и про­блеми не са създали у него някакви илюзии, как­то обикновено става с по-примитивните умове, нито са обременили бъдещия му живот с чужди стремежи и копирани идеали.

Пак във Варшава Павел посещавал известно време боксова школа и доста напреднал в юм­ручния бой. Но когато треньорите сметнали, че е готов за първия голям мач, и възлагали на него надежди, той зарязал школата и повече не стъпил на ринга. Изглежда, и това е много характерно за него – да пренебрегне надеждите на другите. Има доста хора, които ще кажат, че това е безотговор­ност, и аз не се наемам да го защитавам от подоб­ни обвинения. Навярно оправданието трябва да се търси в младостта, във вроденото желание да се видят, чуят и разберат повече и по-интересни неща, в любопитството и въображението му.

Естествено това своеволие не гарантира никаква сигурност на другите по отношение на него. Но тук аз си позволявам да забележа, че тъкмо тази негова несигурност е гаранция за безусловната ясна сигурност на неговия характер.

После той започнал голямото си пътеше­ствие из Полша. За него се знае съвсем малко; само отделни епизоди, които по-късно блестящо разказал. Няколко месеца – пролетта и лятото – с раница на гърба Павел се движел през селата и градовете, нощувал, където му паднело, някъде се наемал като физически работник, завързвал неочаквани познанства и забъркал оная много за­гадъчна история с монахинята, която изцяло раз­казал само на стареца Йордо.

Вече виждам недоумението на мнозина, ко­ито ще кажат, че дотук в нашата история няма нищо забележително, че вече има всички изгледи това да бъде една съвсем банална работа. Мно­го е възможно и така да бъде, но аз се чувствам длъжен да предам обективно и точно впечатлени­ята си от живота на Павел преди стъпването му върху белите камъни на Джендем баир.

Според всички негови познати той имал за­бележителен успех сред жените. Това се потвър-ждава от всички факти и най-вече от ония исто­рии, които по-късно разказал на стария овчар. Павел наистина бил предпочитаният, търсеният любовник, натрапвали му се, преследвали го. Това звучи доста неправдоподобно, като се знае, че първото впечатление от лицето му е било най-обикновено, да не говорим, че не е имал никакво положение в обществото, нито пари. Но даже в средата на по-красиви и по-солидни мъже жени­те безпогрешно се ориентирали именно към него като към нещо отдавна търсено и най-после на­мерено. Обясненията стават съвсем невъзможни, като се знае, че това били жени с най-различни характери и както по-късно станало известно, всички го възприемали парадоксално различно. А според мен те чисто и просто са си го измисля­ли. Това, с което той ги е привличал, не е никаква мистерия, а храната, която е давал на въображе­нията им.

За учудване на приятелите му той не станал амбулантен любовник или делничен донжуан, а предпочел сам да търси своето – романите. Или както самият Павел го е казал съвсем просто: „Да се случи нещо!“.

Очевидно това „нещо“ не е могло да се слу­чи с всяка негова позната, както не всеки човек е способен да предизвика истински роман. За исто­риите на Павел мнозина говорят с възхищение, а други упрекват своя приятел, че заради санти­менталната игра е пропуснал толкова реални лег­ла, че любовта не била в романа, а в бройките.

Безспорно тия истории са оставили трайни спомени, защото и сега жените разказват за Па­вел с най-живо чувство и тъжен възторг. Една от тях, Барбара, е писала на своя приятелка: „Той умееше да прави всичко винаги ново. Толкова до­бре го познавах, а всеки път го посрещах като не­познат!“.

Като преценявам онова, което знам за него, готов съм да повярвам на всички тия истории. За­щото романът не му е струвал никакви усилия, т.е. той не се напъвал да изглежда такъв, какъвто не е. По-скоро обратното, в прегръдките на сво­ите любовници той се е отпускал докрай. Все пак интересни са изповедите на тия жени, които се опитват да обяснят необяснимото.

„Аз получавах от него всичко, което ми беше нужно. Никой не ме е отгатвал по-добре. А кога­то си отиде, аз се усъмних дали изобщо е съще­ствувал.“

Друга казала на един от неговите приятели:

„Той притежаваше невероятни оттенъци на чувствителност и деликатност, боях се, че е крехък, а всъщност си беше един весел гренадир, тръгнал пешком за село“.

И пак от писмото на онази странна Барбара:

„Виждали ли сте засмяно спокойствие. Това беше Павел“.



Партньори